“ Луксът трябва да е удобен. В противен случай той не е лукс. ”

Сексът и духовният ни софтуер

Автор: Доц. Д-р Румен Бостанджиев, Сексолог и психотерапевт
Публикувано на 23/09/2013, в категории: Секс

По-голямата част от проблемите в сексуалния живот се дължат на индивидуалния софтуер или несъвместимост в информационното осигуряване при двамата партньори. Възпитанието, което получаваме и културните въздействия от средата, в която израстваме, постоянно инсталират в съзнанието ни вируси, които могат да блокират не само сексуалната ни изява, но и интимните ни отношения.

Един от най-коварните паразити в сексуалният ни софтуер е непоклатимата марксистка максима, че единствено „битието определя съзнанието”. Вулгаризирайки този материалистичен постулат, ние възприемаме секса и еротиката преди всичко като неща, които се „правят”. За нас сякаш е по-важно не какво преживяваме и какви отношения изграждаме в еротичната връзка, а кой на кого какво е направил. При това сексуалните действия се описват с най-грубия дърводелско-фрезистки език, подчертаващ материално-биологичната природа на секса.

В духа на този вулгарен материализъм са и най-честите ни обяснения на проблемите в интимния живот. Когато нещо не се получава както го желаем, веднага сме склонни да търсим проблема в „машинката”. Българина е особено вещ за това как разни хормони, простата или какво ли още не извън нас движи неумолимо личния ни живот. В тази посока работят усърдно и множество манипулативни реклами, заливащи ни от всякъде. Механичната ни представа за секса стига до там, че много от хората, търсещи помощ в кабинета ми, идват при мен като при автомонтьор, от когото очакват да поправи разваленото им сексуално устройство. Говорят за Него в трето лице, сякаш е строшено хвърчило, което вече не се вдигне от еротичния вятър. Но именно за това еротично преживяваме най-често не ни достигат нито думите, нито чувствителността. Затова е по-лесно за „дисфункцията” да се говори с лекар, който е свикнал с „техническия „ език. Поканата ми да превключим на по-нормален „човешки език”, който може да отрази преживяванията и отношенията, често създава объркване и дискомфорт. Това е така защото рядко някой искрено се е интересувал от чувствата ни и е проявявал готовност да ги разбере и да се съобрази с тях. Много по-често (особено мъжете) сме учени да се „борим” с чувствата си, да ги потискаме като нещо разсейващо, безполезно и дори вредно.

Вирусът на вулгарния материализъм прави валидни в съзнанието ни само обективно измеримите неща. Заразени с този вирус ние сме склонни да съдим за духовното единствено по материалните му измерения. Често хората със затруднена ерекция интерпретират капризите на члена като „явно” доказателство за загубата на еротично желание. В подкрепа идва и масовото убеждение, че с годините партньорите „неизбежно си омръзват”, сякаш чувствата се износват като чарковете на стар автомобил.

Въпреки това обаче, много хора вярват, че за да не ръждясват семейните отношения, „въртокъщникът” непрекъснато трябва да е в действие, дори и без наличието на особено желание. Символът на мъжествеността се възприема като основно бутало във фамилния двигател, възвратно-постъпателните движения на което гарантират стабилността на брака.

Мисленето и преживяването на връзката между мъжа и жената в контекста на интимната близост у нас е привилегия за малцина, по-духовни люде. Това възприятие изисква по-сложна мисловна карта, по-изтънчена чувствителност, аристократизъм на духа и израза. За съжаление виталността на българина, проявяваща се в сексуалната първичност, за която говорят народопсихолозите от миналия век, рядко намира изящни проявления. Все по-бруталните стандарти в това отношение, налагани от популярните медии сякаш узаконяват тази наша недоразвитост като „специфична национална особеност”, с която следва да се гордеем.

Въпросът не е просто естетически или културен. Когато говорим за секса като за съприкосновение между материални тела, като за работа, която трябва да се свърши или за ритуал „кой – кого”, ние унищожаваме основната ценност в обществото – човечността. Така ние превръщаме човека в предмет за потребление. В сексуалния цинизъм на съвременната българска реалност няма нищо учудващо. Той е естествен резултат от трансформацията на соц-материализма в безскрупулността на дивия постсоциалистически капитализъм. Тази нова житейска философия най-пълно се олицетворява от чалга културата. Тя по един категоричен начин издига в култ повърхностно видимото, материално измеримото. Не случайно фалшивият блясък и бутафорните силиконови силуети са нейната емблема. Подобно на надувните детски замъци, чалга конструкциите изглеждат огромни, лъскави и всемогъщи, независимо че са кухи. Никой не се интересува от това кой и защо помпа пред очите ни тази Матрица, макар че за повечето от нас е ясно, че основното и предназначение е да ни „изпързаля”. В опиянението на виртуално – реалното” риалити” това изпързалване дори забавлява по-наивните и инфантилните.

Докато не разберат, че има нещо друго.

За добро или зло, другото се вижда не с очите, а със сърцето. То е достъпно само за просветените и благословените. За тези, които са приели, че „светът е такъв, какъвто сами си го направим” и то най-напред в душите си.

Ако престанем с окайване на битието си да оправдаваме своето малодушието, навярно ще опровергаем диалектическия материализъм. Съзнанието ни е не просто „отражение на обективната реалност”, то е и автор на тази реалност във всичките и измерения. Тази нагласа е валидна с пълна сила в индивидуалния и семейния ни живот.

Ако човек приеме, че семейството не е гробница за любовта и секса, а е най-сериозното предизвикателство пред развитието ни като зрели личности, което изисква креативни усилия – вместо да давим в алкохол мъката си, сигурно бихме се радвали на повече топлина, която сами сме създали в домовете си.

Повярваме ли, че най-вълнуващите еротични мигове се постигат в духовното единение и разкриването на вътрешната ни красота, силиконовите маски и технологични рекорди ще останат в музея на чалгата.

Изберем ли да сътворяваме реалността между нас и обичаните от нас хора на основата на уважението, загрижеността, разбирането и нежността, едва ли ще са ни необходими манипулативните трикове на прелъстяването, безжалостните войни за доминиране, контрол и власт, ламтежа по имането. Защото нищо не може да ни даде по-голяма сигурност от истинската ни връзка с другите чрез любовта.

Добрата първа стъпка в този процес е да променим най-напред собствения си софтуер. Срещата с опитен психотерапевт би могла да е важна подкрепа в това наше начинание. Заедно бихме могли да включим мощна антивирусна програма, която идентифицира коварни дефекти и дефицити във възпитанието ни. Едновременно с премахване на програмите, които постоянно ни „забиват”, бихме могли да заредим най-модерния и ефективен софтуер, насочен към любовта и успеха. Човекът обаче не е компютър, а самопрограмиращ се субект, затова психотерапевтичната среща е само началото на процес, които ни помага сами да развием най-доброто в нас за собственото ни благополучие.

Не е нужно да чакаме проблемите да ни връхлетят или да се почувстваме безсилни, за да потърсим подкрепата на индивидуален консултант или терапевт. Често усещането, че сме способни на нещо по-добро или убедеността , че заслужаваме по-добър живот, са отправната точка от която тръгваме в най-вълнуващото пътуване. Пътуването към самите себе си.

Коментари

коментар(а)

Powered by Facebook Comments

Коментари

коментар(а)